Втори юни 1976 година, далеч от България
Драги Христо Ботев,
Дълго се колебаех дали да ти пиша това писмо в деня на стогодишнината от твоята смърт. Предполагам, че никому не е приятно, дори и на убитите герои, да им се припомня моментът на смъртта, толкова повече, ако смъртоносният куршум е дошъл отзад, от лагера на своите. С много по-голяма радост бих ти писал на твоята рождена дата, но тъй като на днешния ден ти ще получиш купища поздравителни телеграми, тържествени послания, дълги и важни речи, академични слова, планини от венци и твоето име ще кънти по радиостанции и високоговорители, аз се реших като малък контраст да ти напиша това писмо.
Всъщност много отдавна исках да ти пиша и да те питам за няколко неща. Вероятно ти не би ми отговорил или би забавил отговора си, докато се срещнем там, където всички неизбежно се срещат. Но не ти писах, защото не ти знаех адреса, както не го знам и сега – в рая ли си, или в ада. Прости ми, но доколкото те познавам, не мога да си представя, че ти сега се разхождаш между сладкопойните, облечени в бяло ангели, усмихваш се на красиви девици, пиеш райска роса, танцуваш по зелена морава и щастливо разговаряш с благочестивите светии за съвършенството на Бога и света. Много пò ми се вярва, че дори свети Петър да те е приел в рая, ти си избягал оттам в първия удобен момент, завладял си било стария Радецки, било лодката на Данте и скришом си преминал небесния Дунав, който отделя светците от грешниците. Представям си даже как си скочил всред димящия пущинак на адското преддверие, как си прочел оня злокобен надпис „Вие, които прекрачихте този праг, надежда всяка тука оставете“, и си се засмял. Аз така вярвам, че ти си се засмял на това предупреждение и може би си протегнал ръка и откъртил дъсчицата с надписа, защото ти никога не си могъл да търпиш такива евтини предизвикателства. Мисля, че ти си предпочел ада, защото там има каузи, докато в рая ги няма. Ти знаеш много добре, че ако стремежът на хората към рая може да бъде някакъв живот, самият рай – това си е чиста смърт. Отгоре на всичко в ада ти сигурно би намерил по-интересната част на човечеството. Старият грешник Бакунин, от когото ти толкова си се възхищавал, трябва да се е издигнал до ранг на помощник-дявол, приятелят ти Нечаев сигурно се пържи някъде в Деветия кръг, а другарят ти Стамболов, мушкан за милионен път с дяволския нож, би се опитал да ти обясни защо според него, ако ти не беше загинал във Врачанския балкан, само няколко години по-късно са щели така и така да те обесят.
И нека ти кажа, драги Христо Ботев, че аз вярвам на думите на Стефан Стамболов, въпреки че ти, може би, би ме погледнал с недоумение. Всеки твой поклонник би казал, че аз съм смахнат, защото от сто години насам всяка политическа партия, от най-дясна до най-лява, всяка фашистка или комунистическа организация, всяка власт – демократична или тоталитарна, всяка милиция или полиция те има за свое знаме, за свой герой, легенда, символ, светец. Ти си вероятно единственото име в цялата наша история, което обединява всички тях с едно желание – да те имат. Ти си нещо като магически камък, който всички духовни бедняци по нашата земя искат да притежават. Биха ти посочили помпозното величие, с което се почита денят на твоята смърт. О, как искам да видя лицето ти на този ден, как отгоре, някъде над облаците, гледаш това човешко наводнение към твоето лобно място, как добре организирани организации, войници, офицери, милиционери, ученици, пионери, комсомолци, партийци, духови музики, ракетни части, обикновени и централни комитети, генерали, поети, министри, писатели, разни деятели – с коли, камиони, автомобили, хеликоптери и пеша отиват да отдадат почит на легендата. Искам да видя как гледаш и слушаш зарята, церемонията за падналите, клетвите, че всички ще бъдат като тебе, гъгнещите речи на дебелите партийни ръководители, които произнасят празни дежурни фрази за свобода или смърт и те цитират и рецитират до посиняване…
Въпреки това, драги Христо Ботев, Стамболов е прав. Тези хора, техните бащи или техните деца щяха да те обесят, ако ти не бе имал щастието със спасителния куршум. И аз съм сигурен, че ти знаеше това много добре, ти го предчувстваше, ти го виждаше и точно като Исус Христос избра своята Голгота, за да спасиш народа си от греха. И точно като него от опасност ти се превърна в спасителна легенда. Ти сякаш отгатна какво те искаха от тебе и се съгласи с тях, твоите вероятни бъдещи убийци. Ти не им беше нужен. Беше им нужно името ти. Никой от тях никога не се е интересувал от тебе, малцина са се опитали да те разберат, дори професорските и академичните изследвания са посветени на легендата, а не на тебе.
Оттук нататък с твоето име в уста, боготворейки легендата, всички тия власти, и особено сегашната, щяха да унищожават всеки българин, който дръзнеше поне най-бледо да бъде като тебе. „Да живеем и се борим по ботевски“ стана лозунг за изкореняване на всичко ботевско и за ликвидиране на всички горди и чисти чела, които биха се осмелили да бъдат като тебе. С твоята поезия на уста бяха смазани истински поети, с твоята свобода на уста беше наложено най-черно потисничество, с твоята независимост на уста България бе тласкана от една зависимост в друга, с твоя героизъм на уста бяха отречени истинските геройства, с твоя безкомпромисен характер на уста България бе овладяна от духовни мижитурки и нищожества…
С една дума, ти си славното знаме, под което вилнее позорът. Ти знаеше това. Беше ти пределно ясно. И ако си забравил, нека ти припомня твоята ЕЛЕГИЯ, където ти така пророчески видя какво ще последва:
Кажи ми, кажи, бедни народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителя прободе
на кръста нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
„Търпи и ще си спасиш душата“?!
Той ли ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда
кой продал брата, убил баща си?!
Това си писал ти самият. И не само си го писал, но си го и вярвал. И тук е моят първи въпрос, драги Христо Ботев!
НЕ СЕ ЛИ ЧУВСТВАШ ВИНОВЕН?
Не смяташ ли, че трябваше да се постараеш да останеш жив и да избягаш от куршума, който те чакаше над Враца? Не смяташ ли, че трябваше да откажеш да снабдиш синовете на Лойола и братята на Юда с толкова важната и толкова полезната легенда за Христо Ботев? И вместо това да им създадеш позорната грижа да те обесят те самите. Фактически да те обесят. И така името ти вместо швейцарска картичка на всеки режим да стане черен огромен камък, който да тежи върху всичките поколения и зловещо да им напомня за страшния позор и може би да спаси мнозина бъдещи Христо-Ботевци. Защото жестоката истина е, че запазвайки легендата за тебе, всяка година на втори юни ти биваш обесван. Твоята човешка същност, твоят характер, твоята истинска поезия, твоята революция, твоята силна любов и силна омраза увисват на въжето. Ако отоманската империя те честваше, ако гробът ти беше редом до този на Митхад Паша, кощунството със самия теб би било по-малко, отколкото сега, когато ти си знамето на казионщината, иконата на безскрупулността и пошлото интересчийство. Как наистина можа да допуснеш да те убият, когато следващите сто години така отчаяно се нуждаеха от тебе. Ти, който римуваше „патриоти“ с „идиоти“, ти който така страстно и силно извика:
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди…
Прости ми, нямам дързостта да те укорявам, нито смея да възразя срещу кои и да е от твоите принципи и идеали. Напротив, струва ми се, че с времето те разбирам по-дълбоко и по-страшно. Някои от твоите днешни последователи казват, че ти си толкова необикновен, изключителен, странен, чудноват българин, който не прилича на никой друг българин. Може би загатването е, че ти въобще не си българин, а нещо друго. И това също подчертава моята идея, че поколенията през изминалите сто години са противопоставили легендата за тебе на самия тебе. Защото нека още веднъж повторя: ТЕ, КОИТО СЕ КЛАНЯТ ПРЕД ТВОЯ ОРЕОЛ, НЕ БИХА ОСТАВИЛИ ЖИВ НИТО ЕДИН, КОЙТО МАЛКО ИМ НАПОМНЯ ЗА ТЕБЕ. И ето че куршумът, който прониза челото ти, продължава да свисти в своя злокобен полет вече сто години и да пронизва много други чела. Ти си чудесен и красив, когато казваш:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Както сам знаеш, не е трудно „кога въстане робът“, да си найдеш гроба. Защото, когато робите въстават, те си остават роби. Въстанието не ги прави свободни хора. Те са въстанали роби. Оттук нататък започва най-трудното, най-мъчителното и най-изпитателното – да превърнеш робите в свободни хора. И тук нуждата от живия Ботев винаги е била далеч по-голяма от легендата за мъртвия Ботев…
